С по-активна профанска дейност е проф. Константин Пашев (1873 - 1961), основоположникът на академичната офталмология у нас. Автор е на 285 публикации, 28 от които са монографии и учебници. Съвременниците му го описват като особняк, а по техните думи днес бихме го нарекли работохолик и вулкан от идеи, които успява да реализира. Той е дарител на БАН, но неговото остро социално чувство е насочено към борбата против слепотата – основател е на Дружеството за покровителство на слепите в България (1922), основава и издава първото “Списание за борба против слепотата” (“Офталмологичен преглед”) (1933 - 1942), създава първото на Балканите училище за слепи деца (1905), организира изграждането на дом-работилница за възрастно слепи (1931), основава първия институт за професионална подготовка на възрастните слепи (1938), успява да узакони изработката и продажбата на диоптрови очила да се извършва единствено от дипломирани оптици срещу лекарска рецепта (1930), основава “Очна библиотека за опазване на зрението” (1926) и Библиотека за покровителство на слепите в България, сътрудничи на сп. “Обществена подкрепа” и “Обществено подпомагане”.

Проф. Параскев Стоянов (1871 - 1940) – “скромен, добродушен, достъпен и непретенциозен” – така Вл. Марков описва най-преуспелия хирург и основател на хирургична школа у нас, за който дарителството е осъзната за него необходимост. С лични средства и с издействаната от Двореца помощ П. Стоянов успява да построи първия в България детски санаториум за деца с костна туберкулоза (1905) и Аквариума (1907) във Варна, както и да подпомага работата на Мариинската болница в града. Съобщава се за писмо от с. Медвен, в което Н. Василев благодари на сем. Недялка и Параскев Стоянови за дарените от тях 50 000 лв за довършване на читалището в селото. Със своето дарителство и спомоществувателства П. Стоянов изпъква като интелигент-възрожденец, за когото финансовото подпомагане на училища, болници и читалища е осъзнат знак за народополезност и родолюбие.

Сред проучваната група с най-висока масонска активност проминира проф. Стоян Киркович.(1875 - 1960). За медицинската общност десетилетия проф. Киркович остава корифей и класик на вътрешната медицина, а неговата “Пропедевтика на вътрешните болести” - тяхната библия, “Клиничните лекции” и “Терапевтичните беседи” – настолни книги. За неговите сътрудници, студенти и специализанти той е една оригинална личност и образец на класически клиницист. Вл. Марков го нарича “патриарх на лекарското съсловие у нас, оставил школа от добри лекари”. Живеейки доста изолирано, поддържа приятелство предимно с братята А. Сахатчиев, П. Стоянов, Д. Стаматов. За неговите изключителни приноси за българската клинична медицина проф. Ст. Киркович е удостоен с най-престижната Димитровска награда, I степен (1951) и званието Народен лекар (1952). След смъртта му със заповед на МНЗ клиниката по пропедевтика на вътрешните болести ролучава неговото име - “Проф. Ст. Киркович”. Безспорен авторитет и дълбоко уважаван, М. Иванов го описва като виден масон. От м. ноември 1917 г. е член на новонастанената ложа “Зора”, той многократно е избиран за съюзен съветник. През 1927 г. е избран за председател на Възпитателния институт “Зора” и изнася градежа “Индивидуалистичният мироглед”. По време на Парижката конференция за източните репарации през 1929 г., съставеното от ВЛБ специално изложение за тежкото финансово състояние на България е подписано и от заместник Великия майстор Ст. Киркович. През 1922 г. той е гарант за приятелство с Виенската ложа и с Великата ложа на Холандия, а 1932 г. става поръчител за дружба с Великата ложа на Хондурас. През 1929 г. му е доверена длъжността на Велик проверител на ВЛБ, а през 1931 г. е преизбран. На 13 януари 1933 г. в София се провежда Великият XVI таен конфент (събор), в работата на който взема участие и Ст. Киркович. Същата година той е един от новите акционери на АД “Подем” и влага 3000 тухли. Проф. Ал. Пухлев пише с учудване за примирението на мъдреца и философа Ст. Киркович в последните години от живота му “с несъответстващите на неговото минало материални условия”.

Не е възможно в това първо по рода си пилотно проучване да се спомене всичко от дейността на първите професори – ръководители на катедри в Медицинския Факултет и свободни зидари за времето между двете световни войни. За основоположниците на медицинското образование и първоучителите на няколко поколения лекари у нас, за техните приноси в медицината и обществото могат и би следвало да се напишат томове. Но и въз основа на нашето скромно проучване може да се каже, че това са хора достойни и с висок морал, че това е елитът не само на медицинската общност, но и на цялата българска интелигенция, отдадени на професионалните си интереси и задължения, живели и трудили се, следвайки девиза на Великата ложа на България “Любов – Истина - Труд”.