ЗАКРИВАНЕ НА МАСОНСКИТЕ ЛОЖИ

Развитието на масонството у нас не може да бъде разглеждано отделно от хода на историята. Знае се, че превратът от 19 май 1934 г. има известен републикански характер – факт, който пак разделя членовете на Великата ложа на България, както при събитията 1923-1925 г.

Но от друга страна, засилващото се присъствие на Германия, зараждащите се национал-социалистически тенденции и новата външнополитическа ориентация на България предизвикват нови съмнения сред “свободните зидари”. Правилен е изводът на Иван Богданов, който твърди: “От средата на 30-те години и в България, както и в други балкански страни започва отново двубоят между англо-френския блок и Централните сили, начело с Германия. Този двубой отначало е прикрит, за да се разрази в началото на 1940 г., когато България е принудена  да се присъедини към оста Рим - Берлин - Токио, с намерение да избегне бушуващия вече огън на опустошителната война.” 21

Този двубой не е само за сърцата на българите, но и за заемане на съответните икономически позиции.  До средата на 1935 г. капиталите са предимно английски и френски. С тях оперират видните стопански дейци и членове на Великата ложа на България Асен Иванов – директор на Българска търговска банка, Крум Мутафов – директор на Българска банка, Крум Грънчаров – генерален секретар на Дружеството на износителите на тютюн, Атанас Буров. Има и редица български евреи със завидни състояния. Всички те попадат под ударите на настъпващия германски капитал със силен национал-социалистически оттенък. Новите атаки към франкмасоните в пропаганден план са инспирирани от книгата “Моята борба” на Хитлер, където те са представени сред враговете на човечеството; от механичното размиване между масонски ложи и еврейски организации; от забраната на движението във фашистка Италия. Връх на публичните нападки у нас са масово тиражираните брошури през 1937 г. на Румен Янков “Кои са масоните в България” и “Истината по списъка на българските масони”, на Христо Кунчев “Масоните без маска”, както и писанията на запасния генерал Никола Жеков “Масонство и еврейство”.

Пропагандните атаки са подготовка за забраняването на Великата ложа на България. Държавата, която е лоялен съюзник на Райха, не може да търпи организация, обявена от него за враг на човечеството. Политизирането завладява и самата ложа, което е предопределящо за съдбата и. От една страна застават Александър Цанков, Богдан Филов, Петър Габровски, Асен Кантарджиев, както и някои индустриалци, печелещи добре от търговията с Германия, като Димитър Савов или Павел Спасов. От друга са антигермански настроените братя, които виждат в хитлеризма най-голямата опасност за страната. Сред тях трябва да се отбележат имената на Венелин Ганев, Асен Златаров, Стойчо Мушанов, Атанас Буров, Кимон Георгиев, Димо Казасов, Дамян Велчев, Никола Петков.

Има и трета група, която в съзвучие с каноните иска да помири двете крила и да запази съществуването на организацията. Тя се представя най-вече от д-р Константин Станишев, д-р Стоил Стоилов, д-р Христо Иванов, Крум Мутафов, Васил Стоилов.

Въпреки че противниците на обвързването с Германия са повече и с по-силни позиции, те не могат да спрат или променят ориентацията на царя и хода на събитията. Опитвайки се да ги изпреварят, с писмо № 2618 от 19 юли 1940 г. е свикан велик масонски събор. Там д-р Иван Раев изнася доклад на тема “Положението на свободното зидарство и изхода от него”. Решението е взето и е доведено до знанието на всички членове. А то е: “Великата ложа на България и всички нейни поделения – свободнозидарски ложи в страната под нейно послушенство, се саморазтурят и от днес престават да съществуват.

Като ви уверяваме за взетото решение, което влиза в сила веднага, молим Ви, почтени първомайстори, да доведете това до знанието на всички братя във Вашата ложа.

Едновременно Ви молим да разпоредите всички суми, каквито има в ковчега или в корубата на почитаемата Ви ложа, да изпратите незабавно във Великия ковчег, за да може последният да ликвидира с направените задължения. Наложително е да съберете всички членски вноски за 1940 г., защото разходите на Великата ложа са правени с оглед на бъдещите постъпления, предвидени в бюджета. И ако те не постъпят, не ще могат да се покрият направените разходи.

С братски поздрав
Велик майстор Иван Радев.”

Три месеца по-късно Законът за защита на нацията е внесен в Народното събрание и е гласуван по спешност от мнозинството на 24 декември 1940 г. Той се състои от две части – първата забранява всякакви тайни и международни организации на територията на  царството, втората – “урежда” положението на евреите.

Това е печален закон за родния парламентаризъм и не прави чест на нито един депутат. Но явно е бил необходим за присъединяването ни към силите на Оста. Казано със съвременна терминология, нужно е било “да синхронизираме” законодателството си с нашите съюзници.

Бе изтъкнато, че между появяването на закона и влизането му в действие изтича повече от една година. Това е единственият компромис, който “свободните зидари” са успели да вземат от братята си в правителството. Време, достатъчно за уреждане на финансовите въпроси и изнасяне на най-ценните архиви и документи.

След “приспиването” на ложата остават живи старите контакти и чувството за братство. Това добре личи и в обстановката около 9 септември 1944 г., когато “свободните зидари” Кимон Георгиев, Димо Казасов, Венелин Ганев, Дамян Велчев, Никола Петков проявяват типично масонско единодействие. Те и част от антихитлеристки настроените братя останали в България живеят с вярата, че страната ще тръгне по нов път. Някои от тях влизат в ОФ, други допринасят за установяване на новата власт. Надеждата на масоните за демократично устройство изчезва през 1946 г., когато в. “Работническо дело” публикува статия от Георги Димитров, в която се казва: “Има множество данни, от които се вижда, че у нас се възстановяват масонските ложи и че те прибират старите масони българи и усърдно вербуват между държавните и обществени деятели нови масони.

Масонските ложи са в същото време чужди шпионски и предателски агентури. Те са опасност за свободата и независимостта на нашия народ и нашата страна.

Масонските ложи са национална опасност за нашата страна и те безусловно трябва да се ликвидират.” 22

От тази статия прави впечатление и почти пълното покриване на доводите, фразите и мотивите на национал-социалистите и комунистите относно “свободните зидари”. От друга гледна точка това е нормално, защото масонството като дух и принципи винаги е било непримиримо към всяка форма на тоталитаризъм. И неговите противници са знаели това. Същевременно не е било необходимо да бъде “разбивана” Великата ложа на България през 1946 г., защото тя е била “приспана” пет години по-рано. Има версия, че Георги Димитров нарочно е бил провокиран да напише тези слова от хора от Отечествен фронт, които са били “свободни зидари”. За да бъде той сигнал към останалите братя да не възобновяват дейността си и да не дадат нови жертви. Допустима е подобна хипотеза. Така че, за изненада на мнозина, организираното масонство не е закрито от комунистическия режим, а от масоните Богдан Филов (министър-председател) и Петър Габровски (министър на вътрешните работи), с мълчаливото одобрение на цар Борис ІІІ (за когото няма данни, че е бил член на “братството”, но връзката между Великите ложи на Германия и Сакс-Кобургготския род е традиционна).

Въпреки че масонството не изиграва такава роля в живота на страната ни, каквато е имало в САЩ, Франция, Германия, Русия, то безспорно е явление в българския обществено-политически и културен живот. Въпреки краткото си организирано и пълноценно съществуване (1914 – 1941 г.), то оставя своите следи в развитието на страната. Значението му не е толкова голямо, както твърдят най-ревностните му поддръжници и врагове, но в никакъв случай не е незначително, каквото е мнението на незапознатите с принципите, организацията и членския му състав.

Първите стъпки за възстановяване на българското масонство са направени през 1991 г. През 1992 г. седем човека са приети от масонска ложа в Югославия. Последват ги още двадесет и един. Към тях се присъединяват и седем, приети на 22 май 1992 г. в мюнхенската ложа “Лесинг”. Един от тях е д-р Иван Войнов, който твърди пред в. “Поглед”: “Човек става масон, за да обича, а не да бъде обичан. Обаче да обичаш не значи само да помагаш материално, а да създаваш около себе си атмосфера на човечност, търпимост и любов към другия. Да помагаш колкото можеш. Ако може да се свърши работата и да не се разбере, най-добре. Целта ни е хората да стават все повече хора.”

След преодоляване на редица процедурни трудности и разногласия, чак през 1997 г. е възстановена Великата ложа на България, чието пълно име е Велика ложа на старите свободни и признати зидари на България. Тя е призната от масонската общност за приемник на “приспаната” през 1941 г. Велика ложа на България. Движещата сила при преодоляване на вътрешните трудности е постулатът: “Всички сме братя масони, нуждаем се да създадем силна Велика ложа.”

На 20 септември същата година е извършен ритуалът “внасяне на светлина” и в България отново има организирано национално “зидарско” движение.

ЛИТЕРАТУРА

1. Чилингиров, Ст. Началата на българското свободно масонство. Малък принос. – Зидарски преглед, 1925, № 6.
2. Устав и общи наредби на Великата ложа на България. С., 1930. 
3. Ведър, Д. Свободно зидарство. С., 1918.
4. Георгиев, В. Българското масонство. С., 1986, с. 65.
5. Недков, Д. Масоните се върнаха в България. С., 1988, с. 200.
6. Устав и общи разпоредби на Великата ложа на България. С., 1930.
7. Отчет на съюзния съвет пред Великия събор. – Зидарски преглед, 1923, № 5.
8. Коледаров, Ст. Франкмасонството. С., 1921. Станишев, К. Отчет за дейността на Съюзния съвет на Великата ложа на България 1922-1924 г.
9. Великата ложа. – Свободен зидар, 1924, № 3.
10. Десет години Велика ложа на България. С., 1927.
11. Георгиев, В. Масонството в България. С., 1986, с. 71.
12. Декларация на Великата ложа на България. С., 1929.
13. Rotary club de Sofia, № 21, 1935.
14. Натан, Ж. Политика и бенаберитизъм, № 4. С., 1933.
15. Как един народ се запазва от загиване. – Полет, 1924, № 38. Зидарски преглед, 1927, № 1-2.
16. Толстой, Л. Война и мир. Т. 2, с. 354.
17. Речник на чуждите думи в българския език. С., 1982.
18. Anable, L. La franc-maconnerie en France depuis 1725. Paris, 1972.
19. Богданов, И. Синовете на вдовицата. С., 1994, с. 101.
20. Работническо дело, № 162, 22 юли 1946.